Защо ДС се занимаваше с това - кой яде от зелката? И други истории
Новият план на Клуб Z " 100 въпроса за тоталитарната страна " е опит за припомняне, за скъсване на паяжините на паметта и пояснение към тези, които не са били част от тази ера.
За начало избрахме персоналната позиция - с къса преживелица, асоциация, облик, която всеки от нашия екип споделя за времето на така наречен социализъм. В тези истории няма драматизъм, няма крайни страсти, разкрития или съдбоносност. Те са дребни парченца ежедневие, нормално, нередактирано, но даващо представа и за по-голямата картина - за метода на действие, на мислене и за моделиране на действителността по това време, за това по какъв начин идеологията в едно непрекъснато промиване на съзнанието проникваше на всяко ниво и в на най-простите занимания. Те са и фрагментирани свидетелства за един към този момент другоземен бит (странно фразеология все едно от сказка по етнография, само че правилно същевременно).
Заради възрастта на хората от екипа в опита за представяне на тоталитарното минало и като персонално прекарване спомените и асоциациите са свързани главно с 80-те години на предишния век, само че даже и по този начин времево лимитирани, те са дребни, но полезни парчета от пъзела. В другата част от " персоналното шерване " младите в екипа, тези, които не са живели при социализма, ще показват своята първа асоциация с него.
Идеята, въпреки и осъществена в нашия случай на микроравнище и леко видоизменена, е взаимствана от плана " Аз живях социализма " на Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. В сборника има разказани 171 персонални истории.
Ето и втората част от нашите парченца мемоари за " социалистическа " действителност.
Стефан Миланов
Защо Държавна сигурност се занимаваше с това - кой яде от зелката и по какъв начин ни демонстрираха фотография на Мик Джагър
Системата не обичаше сложни деца... Ама и те не я долюбваха, в случай че не станат „ рокзвезди “
Средата на 80-те години.
В задръстения прованс освен още не е духнал вятърът на смяната, гласността и перестройката, а даже полъх от него не е раздрусал и едно стръкче от върбите около Дунава.
Задръстени сме ние, дето ще се съпротивяваме по някакъв метод на системата – задръстени са и тези, които ще я пазят от нас. Т.е., тези, които ни преследват в опит да увардят непокътнати Член 1 и управителната роля на партията. Разбирай – полицаи и вся остальная... Освен това сме си задръстени и по принцип, тъй като просто сме си оттова – от Северозапада.
Снимка Личен списък на Стефан Миланов
Целият ни прозорец към света се изчерпва най-често с някой приятел, отишъл в София да учи нещо. Той коментира и дефинира трендовете, артикулира посоките за неформалите „ вярно “ и – както в този момент бихме споделили – е цялостен опиниън водач.
Чули - недочули, разбрали - недоразбрали – кой знае каква лютеница от гледки, плакати и тук таме някой пристигнал албум на западни рокгрупи е в главите ни, само че взехме, че неколцина се остригахме 0 номер. Нещо като скинари, но то – никакви скинари не сме. Първо – щото сме метъли, а двете неофициални групи нямат нищо общо... Второ, заради простата причина, че не бяхме чували за скинари. Трето – от този момент са минали десетилетия, само че в никакъв случай не съм харесвал даже за момент и една писмен знак от хитлеристката идеология.
Предполагам, че сме видели някой афиш на Роб Халфорд от Judas Priest или Удо Диркшнайдер от Accept – двамата, които се отличаваха от тренда на дългите коси по това време. А и кой ти дава дълги коси, алоуу...
Аз - минимален. Точно както във всяка комедия за хлапета постоянно с тях търчи и един „ пай псе “. Най-отзад в бесовицата, както при нас на галено назоваваме глутницата кучета... Ако не броим растежа ми, де.
Та, целият този овцекоз - сред рокаджия, метъл, скинхед, пубер и носител-на-балтона-на-баща-си вземе, че се завлече на учебно заведение. С бомбето на упоменатия татко! И с черни очила.
Директорът се разплака, индивидът, със сълзи. Ей по този начин – от благосклонност. Щото ме харесваше. Каза, че от ненам си какъв брой години е в системата на образованието, в никакъв случай не му е идвал възпитаник 0 номер, с бомбе, балтон и черни очила. Това - в прогимназия, някъде 5-и 6-и клас!
От това на бърз каданс се озоваваме цялата банда в милицията. Обаче – не в Детска педагогическа стая – ние да не сме тука некви сополанковци – напряко в Държавна сигурност, човек! В частност – пред локалния ѝ резидент – старши лейтенант Ненам-си-кой. Вятърът на смяната го издуха от съзнанието ми.
По това време едни другари бяха се осмелили до такава степен, че да създадат група. Кавъри на AC/DC, Accept, Iron Maiden – ей такива... Страхотия! Имаше един концерт в нещо, което не е баш културен дом, а по-скоро като наедрял трафопост, към този момент не помня. Но триумфът беше бетер Rolling Stones на плажа Копакабана в Рио.
Обачеее.... На една от скритите видеокасети Betamax, донасяни от някой камионджия, нашите гледали, че след някакъв подобен суперуспешен концерт техните... хм, сътрудници от Iron Maiden най-после всички се замерят и мажат с една торта. Ей по този начин – както са си на сцената. Обаче торта от кое място, братче, в дребното провинциално градче край Дунава! Имаше от време на време едни по 2 лева и нещо. Ама то „ рокзвездите “ на сцената и почитателите им в публиката – еднообразно малоимотни.
И след небивалия триумф на въпросната наша тайфа (аз още съм си пай псе!) някой отнякъде откри една зелка. И почнаха да лющят като обиграни кози лист по лист и да раздават на публиката. И тя лющи, но в възторг! Каквото има – това: хеви метъл зелка!
В Държавна сигурност и тогава, като и в този момент при Путин, още се бореха против нацизма и фашизма... 40-ина години след Нюрнбергския развой, примерно. Не са доста мръднали и през днешния ден.
Та, когато ни привика оня старши лейтенант за снемане на сведения, първият въпрос беше – ти фашист ли си.
Не си?
И той незабавно те контрираше:
„ А яде ли от зелката, ааа? Като твърдиш, че не си нацист, що яде от зелката? “
По-големите бяха отнесли по някой пестник, ей по този начин - от Партията с обич.
Китаристът на въпросната тайфа – към този момент понаучил к`во го чака, и го е боязън да приближи до бюрото. Разследващият огромната наци-зарзаватчийско-метълска-завера седи, тъкмо като по филмите за Гестапо, единствено дето беше ден, та нямаше нощна лампа. Вика:
„ Ела, ела по-близо “... Нашият пристъпва страхливо... „ Ела по-близо, бе! “ Той едва-едва. Като се доближил на един пестник разстояние – изненада! - лейтенантът бърка отривисто в чекмеджето и съвсем все едно цака със седмак спатия - вади някаква омазана фотография на Мик Джагър от „ Ролинг Стоунс “. Навира му я в суратя и се провиква:
„ Тоя да го познаваш инцидентно, аааа?!? “
Предполагам, му е била ЗАПРИХОДЕНА като инвентар, знам ли.
Ама нали „ Ролинг стоунс “ са разрешени, бе аланкоолу – както би споделил проф. Вучков (лека му земя!), който по това време най-вече да е бил младши теоретичен помощник.
Както и да е.
Да се върнем на късия псе в бандата – сиреч, моя благосклонност.
Аз по това време не съм даже малолетен, а искрено невръстен. Момченцата имат една възраст, на която – да си го кажем почтено, въпреки и неполиткоректно – наподобяват на цялостен сопол. Добавете към това, че имам лек физически недостатък, не съм от най-смелите, съвсем в никакъв случай не съм се бил...
Предполагам съм бил толкоз жалка панорама, че даже пестник не ме удостоиха с достойнството да хапвам.
Баща ми (Бог да го елементарни!) по това време преди малко останал млад вдовец, ми беше купил – не помня, може би с някакви пари от сирашка пенсия, едно яке с две лица за умопомрачителните 80 кинта. Ще го обясня така – представете си 8 излизания на едно приблизително тричленно семейство в локалния топресторант „ Москва “. Това бе еквивалентът на 80 кинта.
Въпросният лейтенант се поинтересува драскал ли съм пречупени кръстове по якето си. Ма, то на седмици, бе! 80 кинта! Дори да бях Гьоринг, или пък основният занаятчия на някоя масонска ложа, нямаше да ѝ нарисувам емблемата – нали татко ми ще ме пребие!
Изтъкнах му цената като аргументиран мотив на моята аполитичност, обвързаност към концепциите на социализма и въобще – цялостното ми отменяне не хитлеро-фашизма и империализма като идеологии... И като мотиви за плесници.
Така си отидох - леко бледен, с яке, без пердах и – не на последно място - без да ми демонстрират фотоси на Мик Джагър.
После... По едно време избухна демокрацията. Вече ние направихме рокгрупа на собствен ред – онази остарялата, на нашите другари със зелката, към този момент я нямаше. За страдание.
Та, почнахме да жънем сдържан триумф измежду провинциалните метъли и – което е не по-маловажно – метълки... По едно време виждам – вятърът на смяната по този начин духнал по лейтенанта. И направил частна компания за видеозаснемане. Ние свирим на площада, някакви хора се кефят, а той се мята с една камерка в краката ти да те увековечи... Найс, а?
Така завърши социализмът, обвързван с моето яке. С 1:0 за частната самодейност и свободния пазар – два фактора, за които постоянно съм вярвал, че са същинските гробокопачи на марксизЪма-ленинизЪма. И които го издухаха като утринна мъглица над Дунав
Албена Бъчварова
Култът към мъртвите
Култът към мъртвите герои (и дори по-често „ герои “), беше неотменна част от духа на времето и „ възпитанието в социалистически полезности “. Шаблоните се набиваха от ранна детска възраст като композиция от заучено поклонение и прослава, боязън и вменяване на виновност, че си неблагодарник, който не прави оценка нечия хипотетична жертва. Към втората половина на 80-те поддържането на тази структура ставаше все по-трудно.
Така всеки отряд – т.е. клас, само че в полувоеннизираната терминология на пионерската организация, трябваше да си има патрон – мъртъв, несъмнено, погубен в някоя борба и с подобаващата разтърсващо-кървава история. В класната ни стая вляво от черната дъска имаше нещо като дребен олтар с алена плюшена завивка. Централното място там заемаше фотография на Атанас Манчев, който някакси се оказа патронът на нашия отряд. Младежът - партизанин, стихотворец, самоубил се при престрелка с жандармерията, беше изключително експлоатирано име тогава из бургаските учебни заведения поради ореола си на локално настоящ воин. Периодично в всякакви класни и извънкласни интензивности се превъзнасяше живота му и най-много по какъв начин е починал. Смъртта беше доста значима. След толкоз години в паметта ми още е врязано лицето на Манчев от най-популярната му фотография и оня чудноват ъгъл с нещо като олтар в класната стая.
В Бургас имаше и друга форма на отдаване на респект. В Морската градина през 1981 година се появи така наречен Пантеон (като дете бях уверена, че това нещо го имало вечно), в който гореше огън и дълъг лист от имена. И най-важното – училищен часовой. Две двойки - от момче и момиче, от нормално прясноприети в Комсомола, облечени в моряшки униформи, даваха няколкочасови караули, препасани с...автомати (реплики, въпреки че тогава имах вяра, че са напълно истински).
Най-безумният ми спомен, обвързван с обичаните мъртъвци на режима, обаче беше различен – евентуално хората, които са били възпитаници сред 1982 и 1985 година имат прекомерно сходен. В тия няколко години настана тежък мор по генералните секретари на Комунистическа партия на Съветския съюз на Съюз на съветските социалистически републики – хипотетично най-могъщите хора в соцсистемата. Първо, задържалият се много дълго на поста Брежнев умря в края на 1982 година Наследи го Андропов, който остана кратко и на 9 февруари 1984 година беше оповестена гибелта му. След него Черненко оцеля още по-малко и на 10 март 1985 година и той към този момент беше мъртъв. Въобще се отвори доста работа за погребални мероприятия, а интервалът стана прочут и като „ шествието на катафалките “. Какво общо имаха обаче клетите български възпитаници с тази работа – по демонстративното оплакване за старци, които умират в друга страна? В училищата в цяла България се обявяваше няколкодневен печал – не помня тъкмо, само че може би тридневен. В случая с моето начално учебно заведение в Бургас това означаваше маса до стълбите до учителската стая на втория етаж с огромна фотография с черна лента на въпросния следващ умрял. И от двете страни – почетен пионерски часовой – момче и момиче на смени от по два часа. Поради сгъстената стратегия на умиранията в някакъв миг работата опря и до нас – четвъртокласниците и аз се открих до портрета на Андропов, съсредоточила напъните си да остана почти сериозна. Това беше най-сложната част от това хипотетично толкоз тъжно събитие. Защото главното занятие на всички останали беше да се пробват с най-подли ходове – гримаси, кълчене, подскоци, смешни истории и какво ли още не, да разсмеят отдаващите последна респект. В един миг неизбежно се стигна до истерично, дълготрайно и всеобщо хилене, което прерасна в оглушителен смях. Нещо подобно беше имало и преди нашето дежурене пред портрета, а и след него. А евентуално по същото време и на доста други места в България всякакви възпитаници на пост също са се заливали от смях...
Капка Тодорова
Суперът в Сегед
1984 година, аз съм на 10 и преди малко съм поела на първата си европейска обиколка в живота ми. Европата за нас към оня миг се състои единствено от другарските Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша и Германска демократична република, а обиколката се прави с единствения наличен за междинни чиновници автомобил – трабант.
Трабантът е станал част от многолюдното ни семейство година по-рано след дълго очакване. Поради съществуването на три деца, родителите ми получават лелеяното известие, че им е излязъл редът за автомобил вместо след 10, единствено след 7 години очакване. Тогава не колите чакаха притежателите си в магазина, а притежателите се записваха на продължаваща с години опашка за коли. Освен това единственото предпочитание, което клиентът можеше да уточни при покупката на кола, бе... ами да е кола. Каква марка, какъв цвят, какъв модел – всичко това нямаше значение. Каквато ти се падне след 10 години очакване – това. На нас ни се падна трабант. Бял. През лятото на 1984-та родителите ми натовариха на задната седалка трите си деца и една палатка, багажникът заредиха с вода и консерви, и потеглихме. Сърбия бе неразрешена за семейството ни заради роднинските ни връзки и прекомерно нелоялното държание на Белград към Москва. Да не вземем да избягаме при чичовците в Пирот, несъмнено. То тогава Пирот си беше Запад.
Трабант. Снимка Уикипедия/Christoph Neumann
Та се наложи да минем през Румъния. Румъния на Чаушеску. Ако не бях на 10 и това не беше първото ми овакантяване на родината в живота ми, несъмнено щях да си кажа: „ Леле, то можело да е и по-зле “. Но нямах такава база за съпоставяне. Познавах единствено Народна република България, а там си беше такова, каквото си беше. В супера постоянно можеше да си купиш локум и кисели краставички. Също елементарни бисквити, увити в нещо като неясно розова амбалажна хартия и чаени бисквити в жълто или синьо. Въпреки че съм парче софиянче, не си припомням да съм стъпвала в миналото в Показния магазин в центъра, в който имало всякакви по-луксозни работи. Животът с брат и сестра в един апартамент ме беше научил, че, в случай че в къщи попадне нещо сладичко, би трябвало да го изядеш незабавно, без значение в каква опаковка е и от кой магазин е. Иначе – кой ял – ял. Та от този свят на локум, бисквити и кисели краставички в магазините, внезапно се озовах в опосканата от налудничавите хрумвания на Чаушеску Румъния. А там в магазините нямаше нищо. Ни-що. Даже амбалажна хартия за опаковки нямаше. По улиците ни спираха деца, научили се да просят от минаващи соцтуристи, които се радваха на всеки бонбон. Знаеше се и че не би трябвало да замръкваш в Румъния, в случай че искаш на сутринта да се събудиш и колата ти още да е при теб. Така че минахме страната на един мирис (доста пресилено казано, защото трабантът се скапе още след границата), само че въпреки всичко по здрач се оказахме в Сегед.
Веднага след границата спряхме пред някакъв селски магазин, с цел да купим самун. Майка ми към този момент беше пътувала до Унгария и ни подкани доста настоятелно да ѝ направим компания до магазина. Брат ми и сестра ми обаче дремеха добре затиснати от палатките и седалката, тъй че единствено аз демонстрирах задоволително авантюристичен дух, с цел да..... о, боже! Да се сблъскам за първи път в живота си с действителния капитализъм, въпреки и маджарски. Челен конфликт, като товарен вагон право в лицето ми.
Вратите на селския магазин се отвориха пред мен и аз внезапно видях пещерата на Али Баба. Взрив от цветове, каквито даже не си бях представяла, че има. Милиони типове бонбони, милиони типове бисквити, кексчета, вафлички блещукаха като скъпоценни камъни в алено, блестящо синьо, нежно розово, слънчево жълто, оранжево, зелено, искряха като дъга, а аз като че ли бях попаднала в приказка. Вероятно майка ни с изключение на самун ни е взела и по някое лакомство, няма по какъв начин другояче. Но не помня, тъй като този първи гърмеж на цветове бе заел всичките ми сетива и страсти. После видяхме и по-шарени магазини в Будапеща, след десетина години това обилие се изсипа и в България, само че в никакъв случай повече не изпитах това учудване и този екстаз от съществуването на един различен свят, не бежов и сив, а пръскащ светлина, цветове, наслада и обещания.
Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по темата
За начало избрахме персоналната позиция - с къса преживелица, асоциация, облик, която всеки от нашия екип споделя за времето на така наречен социализъм. В тези истории няма драматизъм, няма крайни страсти, разкрития или съдбоносност. Те са дребни парченца ежедневие, нормално, нередактирано, но даващо представа и за по-голямата картина - за метода на действие, на мислене и за моделиране на действителността по това време, за това по какъв начин идеологията в едно непрекъснато промиване на съзнанието проникваше на всяко ниво и в на най-простите занимания. Те са и фрагментирани свидетелства за един към този момент другоземен бит (странно фразеология все едно от сказка по етнография, само че правилно същевременно).
Заради възрастта на хората от екипа в опита за представяне на тоталитарното минало и като персонално прекарване спомените и асоциациите са свързани главно с 80-те години на предишния век, само че даже и по този начин времево лимитирани, те са дребни, но полезни парчета от пъзела. В другата част от " персоналното шерване " младите в екипа, тези, които не са живели при социализма, ще показват своята първа асоциация с него.
Идеята, въпреки и осъществена в нашия случай на микроравнище и леко видоизменена, е взаимствана от плана " Аз живях социализма " на Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. В сборника има разказани 171 персонални истории.
Ето и втората част от нашите парченца мемоари за " социалистическа " действителност.
Стефан Миланов
Защо Държавна сигурност се занимаваше с това - кой яде от зелката и по какъв начин ни демонстрираха фотография на Мик Джагър
Системата не обичаше сложни деца... Ама и те не я долюбваха, в случай че не станат „ рокзвезди “
Средата на 80-те години.
В задръстения прованс освен още не е духнал вятърът на смяната, гласността и перестройката, а даже полъх от него не е раздрусал и едно стръкче от върбите около Дунава.
Задръстени сме ние, дето ще се съпротивяваме по някакъв метод на системата – задръстени са и тези, които ще я пазят от нас. Т.е., тези, които ни преследват в опит да увардят непокътнати Член 1 и управителната роля на партията. Разбирай – полицаи и вся остальная... Освен това сме си задръстени и по принцип, тъй като просто сме си оттова – от Северозапада.
Снимка Личен списък на Стефан Миланов Целият ни прозорец към света се изчерпва най-често с някой приятел, отишъл в София да учи нещо. Той коментира и дефинира трендовете, артикулира посоките за неформалите „ вярно “ и – както в този момент бихме споделили – е цялостен опиниън водач.
Чули - недочули, разбрали - недоразбрали – кой знае каква лютеница от гледки, плакати и тук таме някой пристигнал албум на западни рокгрупи е в главите ни, само че взехме, че неколцина се остригахме 0 номер. Нещо като скинари, но то – никакви скинари не сме. Първо – щото сме метъли, а двете неофициални групи нямат нищо общо... Второ, заради простата причина, че не бяхме чували за скинари. Трето – от този момент са минали десетилетия, само че в никакъв случай не съм харесвал даже за момент и една писмен знак от хитлеристката идеология.
Предполагам, че сме видели някой афиш на Роб Халфорд от Judas Priest или Удо Диркшнайдер от Accept – двамата, които се отличаваха от тренда на дългите коси по това време. А и кой ти дава дълги коси, алоуу...
Аз - минимален. Точно както във всяка комедия за хлапета постоянно с тях търчи и един „ пай псе “. Най-отзад в бесовицата, както при нас на галено назоваваме глутницата кучета... Ако не броим растежа ми, де.
Та, целият този овцекоз - сред рокаджия, метъл, скинхед, пубер и носител-на-балтона-на-баща-си вземе, че се завлече на учебно заведение. С бомбето на упоменатия татко! И с черни очила.
Директорът се разплака, индивидът, със сълзи. Ей по този начин – от благосклонност. Щото ме харесваше. Каза, че от ненам си какъв брой години е в системата на образованието, в никакъв случай не му е идвал възпитаник 0 номер, с бомбе, балтон и черни очила. Това - в прогимназия, някъде 5-и 6-и клас!
От това на бърз каданс се озоваваме цялата банда в милицията. Обаче – не в Детска педагогическа стая – ние да не сме тука некви сополанковци – напряко в Държавна сигурност, човек! В частност – пред локалния ѝ резидент – старши лейтенант Ненам-си-кой. Вятърът на смяната го издуха от съзнанието ми.
По това време едни другари бяха се осмелили до такава степен, че да създадат група. Кавъри на AC/DC, Accept, Iron Maiden – ей такива... Страхотия! Имаше един концерт в нещо, което не е баш културен дом, а по-скоро като наедрял трафопост, към този момент не помня. Но триумфът беше бетер Rolling Stones на плажа Копакабана в Рио.
Обачеее.... На една от скритите видеокасети Betamax, донасяни от някой камионджия, нашите гледали, че след някакъв подобен суперуспешен концерт техните... хм, сътрудници от Iron Maiden най-после всички се замерят и мажат с една торта. Ей по този начин – както са си на сцената. Обаче торта от кое място, братче, в дребното провинциално градче край Дунава! Имаше от време на време едни по 2 лева и нещо. Ама то „ рокзвездите “ на сцената и почитателите им в публиката – еднообразно малоимотни.
И след небивалия триумф на въпросната наша тайфа (аз още съм си пай псе!) някой отнякъде откри една зелка. И почнаха да лющят като обиграни кози лист по лист и да раздават на публиката. И тя лющи, но в възторг! Каквото има – това: хеви метъл зелка!
В Държавна сигурност и тогава, като и в този момент при Путин, още се бореха против нацизма и фашизма... 40-ина години след Нюрнбергския развой, примерно. Не са доста мръднали и през днешния ден.
Та, когато ни привика оня старши лейтенант за снемане на сведения, първият въпрос беше – ти фашист ли си.
Не си?
И той незабавно те контрираше:
„ А яде ли от зелката, ааа? Като твърдиш, че не си нацист, що яде от зелката? “
По-големите бяха отнесли по някой пестник, ей по този начин - от Партията с обич.
Китаристът на въпросната тайфа – към този момент понаучил к`во го чака, и го е боязън да приближи до бюрото. Разследващият огромната наци-зарзаватчийско-метълска-завера седи, тъкмо като по филмите за Гестапо, единствено дето беше ден, та нямаше нощна лампа. Вика:
„ Ела, ела по-близо “... Нашият пристъпва страхливо... „ Ела по-близо, бе! “ Той едва-едва. Като се доближил на един пестник разстояние – изненада! - лейтенантът бърка отривисто в чекмеджето и съвсем все едно цака със седмак спатия - вади някаква омазана фотография на Мик Джагър от „ Ролинг Стоунс “. Навира му я в суратя и се провиква:
„ Тоя да го познаваш инцидентно, аааа?!? “
Предполагам, му е била ЗАПРИХОДЕНА като инвентар, знам ли.
Ама нали „ Ролинг стоунс “ са разрешени, бе аланкоолу – както би споделил проф. Вучков (лека му земя!), който по това време най-вече да е бил младши теоретичен помощник.
Както и да е.
Да се върнем на късия псе в бандата – сиреч, моя благосклонност.
Аз по това време не съм даже малолетен, а искрено невръстен. Момченцата имат една възраст, на която – да си го кажем почтено, въпреки и неполиткоректно – наподобяват на цялостен сопол. Добавете към това, че имам лек физически недостатък, не съм от най-смелите, съвсем в никакъв случай не съм се бил...
Предполагам съм бил толкоз жалка панорама, че даже пестник не ме удостоиха с достойнството да хапвам.
Баща ми (Бог да го елементарни!) по това време преди малко останал млад вдовец, ми беше купил – не помня, може би с някакви пари от сирашка пенсия, едно яке с две лица за умопомрачителните 80 кинта. Ще го обясня така – представете си 8 излизания на едно приблизително тричленно семейство в локалния топресторант „ Москва “. Това бе еквивалентът на 80 кинта.
Въпросният лейтенант се поинтересува драскал ли съм пречупени кръстове по якето си. Ма, то на седмици, бе! 80 кинта! Дори да бях Гьоринг, или пък основният занаятчия на някоя масонска ложа, нямаше да ѝ нарисувам емблемата – нали татко ми ще ме пребие!
Изтъкнах му цената като аргументиран мотив на моята аполитичност, обвързаност към концепциите на социализма и въобще – цялостното ми отменяне не хитлеро-фашизма и империализма като идеологии... И като мотиви за плесници.
Така си отидох - леко бледен, с яке, без пердах и – не на последно място - без да ми демонстрират фотоси на Мик Джагър.
После... По едно време избухна демокрацията. Вече ние направихме рокгрупа на собствен ред – онази остарялата, на нашите другари със зелката, към този момент я нямаше. За страдание.
Та, почнахме да жънем сдържан триумф измежду провинциалните метъли и – което е не по-маловажно – метълки... По едно време виждам – вятърът на смяната по този начин духнал по лейтенанта. И направил частна компания за видеозаснемане. Ние свирим на площада, някакви хора се кефят, а той се мята с една камерка в краката ти да те увековечи... Найс, а?
Така завърши социализмът, обвързван с моето яке. С 1:0 за частната самодейност и свободния пазар – два фактора, за които постоянно съм вярвал, че са същинските гробокопачи на марксизЪма-ленинизЪма. И които го издухаха като утринна мъглица над Дунав
Албена Бъчварова
Култът към мъртвите
Култът към мъртвите герои (и дори по-често „ герои “), беше неотменна част от духа на времето и „ възпитанието в социалистически полезности “. Шаблоните се набиваха от ранна детска възраст като композиция от заучено поклонение и прослава, боязън и вменяване на виновност, че си неблагодарник, който не прави оценка нечия хипотетична жертва. Към втората половина на 80-те поддържането на тази структура ставаше все по-трудно.
Така всеки отряд – т.е. клас, само че в полувоеннизираната терминология на пионерската организация, трябваше да си има патрон – мъртъв, несъмнено, погубен в някоя борба и с подобаващата разтърсващо-кървава история. В класната ни стая вляво от черната дъска имаше нещо като дребен олтар с алена плюшена завивка. Централното място там заемаше фотография на Атанас Манчев, който някакси се оказа патронът на нашия отряд. Младежът - партизанин, стихотворец, самоубил се при престрелка с жандармерията, беше изключително експлоатирано име тогава из бургаските учебни заведения поради ореола си на локално настоящ воин. Периодично в всякакви класни и извънкласни интензивности се превъзнасяше живота му и най-много по какъв начин е починал. Смъртта беше доста значима. След толкоз години в паметта ми още е врязано лицето на Манчев от най-популярната му фотография и оня чудноват ъгъл с нещо като олтар в класната стая.
В Бургас имаше и друга форма на отдаване на респект. В Морската градина през 1981 година се появи така наречен Пантеон (като дете бях уверена, че това нещо го имало вечно), в който гореше огън и дълъг лист от имена. И най-важното – училищен часовой. Две двойки - от момче и момиче, от нормално прясноприети в Комсомола, облечени в моряшки униформи, даваха няколкочасови караули, препасани с...автомати (реплики, въпреки че тогава имах вяра, че са напълно истински).
Най-безумният ми спомен, обвързван с обичаните мъртъвци на режима, обаче беше различен – евентуално хората, които са били възпитаници сред 1982 и 1985 година имат прекомерно сходен. В тия няколко години настана тежък мор по генералните секретари на Комунистическа партия на Съветския съюз на Съюз на съветските социалистически републики – хипотетично най-могъщите хора в соцсистемата. Първо, задържалият се много дълго на поста Брежнев умря в края на 1982 година Наследи го Андропов, който остана кратко и на 9 февруари 1984 година беше оповестена гибелта му. След него Черненко оцеля още по-малко и на 10 март 1985 година и той към този момент беше мъртъв. Въобще се отвори доста работа за погребални мероприятия, а интервалът стана прочут и като „ шествието на катафалките “. Какво общо имаха обаче клетите български възпитаници с тази работа – по демонстративното оплакване за старци, които умират в друга страна? В училищата в цяла България се обявяваше няколкодневен печал – не помня тъкмо, само че може би тридневен. В случая с моето начално учебно заведение в Бургас това означаваше маса до стълбите до учителската стая на втория етаж с огромна фотография с черна лента на въпросния следващ умрял. И от двете страни – почетен пионерски часовой – момче и момиче на смени от по два часа. Поради сгъстената стратегия на умиранията в някакъв миг работата опря и до нас – четвъртокласниците и аз се открих до портрета на Андропов, съсредоточила напъните си да остана почти сериозна. Това беше най-сложната част от това хипотетично толкоз тъжно събитие. Защото главното занятие на всички останали беше да се пробват с най-подли ходове – гримаси, кълчене, подскоци, смешни истории и какво ли още не, да разсмеят отдаващите последна респект. В един миг неизбежно се стигна до истерично, дълготрайно и всеобщо хилене, което прерасна в оглушителен смях. Нещо подобно беше имало и преди нашето дежурене пред портрета, а и след него. А евентуално по същото време и на доста други места в България всякакви възпитаници на пост също са се заливали от смях...
Капка Тодорова
Суперът в Сегед
1984 година, аз съм на 10 и преди малко съм поела на първата си европейска обиколка в живота ми. Европата за нас към оня миг се състои единствено от другарските Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша и Германска демократична република, а обиколката се прави с единствения наличен за междинни чиновници автомобил – трабант.
Трабантът е станал част от многолюдното ни семейство година по-рано след дълго очакване. Поради съществуването на три деца, родителите ми получават лелеяното известие, че им е излязъл редът за автомобил вместо след 10, единствено след 7 години очакване. Тогава не колите чакаха притежателите си в магазина, а притежателите се записваха на продължаваща с години опашка за коли. Освен това единственото предпочитание, което клиентът можеше да уточни при покупката на кола, бе... ами да е кола. Каква марка, какъв цвят, какъв модел – всичко това нямаше значение. Каквато ти се падне след 10 години очакване – това. На нас ни се падна трабант. Бял. През лятото на 1984-та родителите ми натовариха на задната седалка трите си деца и една палатка, багажникът заредиха с вода и консерви, и потеглихме. Сърбия бе неразрешена за семейството ни заради роднинските ни връзки и прекомерно нелоялното държание на Белград към Москва. Да не вземем да избягаме при чичовците в Пирот, несъмнено. То тогава Пирот си беше Запад.
Трабант. Снимка Уикипедия/Christoph Neumann Та се наложи да минем през Румъния. Румъния на Чаушеску. Ако не бях на 10 и това не беше първото ми овакантяване на родината в живота ми, несъмнено щях да си кажа: „ Леле, то можело да е и по-зле “. Но нямах такава база за съпоставяне. Познавах единствено Народна република България, а там си беше такова, каквото си беше. В супера постоянно можеше да си купиш локум и кисели краставички. Също елементарни бисквити, увити в нещо като неясно розова амбалажна хартия и чаени бисквити в жълто или синьо. Въпреки че съм парче софиянче, не си припомням да съм стъпвала в миналото в Показния магазин в центъра, в който имало всякакви по-луксозни работи. Животът с брат и сестра в един апартамент ме беше научил, че, в случай че в къщи попадне нещо сладичко, би трябвало да го изядеш незабавно, без значение в каква опаковка е и от кой магазин е. Иначе – кой ял – ял. Та от този свят на локум, бисквити и кисели краставички в магазините, внезапно се озовах в опосканата от налудничавите хрумвания на Чаушеску Румъния. А там в магазините нямаше нищо. Ни-що. Даже амбалажна хартия за опаковки нямаше. По улиците ни спираха деца, научили се да просят от минаващи соцтуристи, които се радваха на всеки бонбон. Знаеше се и че не би трябвало да замръкваш в Румъния, в случай че искаш на сутринта да се събудиш и колата ти още да е при теб. Така че минахме страната на един мирис (доста пресилено казано, защото трабантът се скапе още след границата), само че въпреки всичко по здрач се оказахме в Сегед.
Веднага след границата спряхме пред някакъв селски магазин, с цел да купим самун. Майка ми към този момент беше пътувала до Унгария и ни подкани доста настоятелно да ѝ направим компания до магазина. Брат ми и сестра ми обаче дремеха добре затиснати от палатките и седалката, тъй че единствено аз демонстрирах задоволително авантюристичен дух, с цел да..... о, боже! Да се сблъскам за първи път в живота си с действителния капитализъм, въпреки и маджарски. Челен конфликт, като товарен вагон право в лицето ми.
Вратите на селския магазин се отвориха пред мен и аз внезапно видях пещерата на Али Баба. Взрив от цветове, каквито даже не си бях представяла, че има. Милиони типове бонбони, милиони типове бисквити, кексчета, вафлички блещукаха като скъпоценни камъни в алено, блестящо синьо, нежно розово, слънчево жълто, оранжево, зелено, искряха като дъга, а аз като че ли бях попаднала в приказка. Вероятно майка ни с изключение на самун ни е взела и по някое лакомство, няма по какъв начин другояче. Но не помня, тъй като този първи гърмеж на цветове бе заел всичките ми сетива и страсти. После видяхме и по-шарени магазини в Будапеща, след десетина години това обилие се изсипа и в България, само че в никакъв случай повече не изпитах това учудване и този екстаз от съществуването на един различен свят, не бежов и сив, а пръскащ светлина, цветове, наслада и обещания.
Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ